сряда, 21 юли 2010 г.

“Слънце недосегаемо”

      Понякога човек е толкова дълбоко погълнат от ежедневните, често и злободневни грижи, че забравя да се оглежда за наистина важните неща. За мен едно от тези неща е "Слънце недосегаемо" на Николай Теллалов. Ако някой не е чел предишните три книги – “Да пробудиш драконче”, “Царска заръка” и “Пълноземие” – може да ги потърси. “Да пробудиш драконче” може да бъде достъпена от сайта на Човешката библиотека. Но първите три книги не са необходими, за да захванете Слънцето. Романът е практически самостоятелен.

      Няма да разказвам сюжета, а само впечатленията си от книгата. Защото именно впечатленията са тези, които ни карат да търсим и да четем. Това, което извличаме от даденото четиво. Което допълва и обогатява вътрешния ни свят.

      Единственото, от което се страхувам, докато пиша следващите редове е, че няма да мога да успея да обрисувам с думи това, което наистина ме впечатли в романа. Отделните параграфи, които ме накараха да оставя книгата до мен и да се замисля, да добавям късчета към разбиранията си за живота, да се издигна и да съзерцавам. Много по-способни от мен са го направили в първите няколко страници от романа.

      Някъде прочетох сравнение на “Слънце недосегаемо” с “Властелина на пръстените”. Не знам доколко книгата на Николай Теллалов може да се нарече епична (така и не успях да прочета Властелина), но със сигурност обхватът ѝ е такъв. На първата страница под заглавието пише

(роман – изповед)

което до голяма степен е вярно, но далеч не описва огромността и съдържателността на четивото. Гамата от разбирания и култури, събития и чувства е като вихрушка – не се съпротивлявайте, а я оставете да ви отнесе и издигне нагоре, към Слънцето. Нагоре, където светът сякаш може да се побере в дланите на ръцете и където всичко изглежда по-чисто и невинно, по-мъдро и свободно. Поне така се почувствах аз, докато разгръщах листите на романа.

      “Слънце недосегаемо” е образец за Истинска книга – магически слова, които са вкопчили в извитите символи на писането къс от душата на автора. Едно живо, дишащо, излъчващо топлина, симпатия и състрадание същество, което живее между кориците на романа. Без значение точно какви са началото и краят, Слънцето е едно пътешествие, изпълнено с приключения и приятни изненади. Не пропускайте да го прочетете, дори на места да ви се стори пренаситено или объркващо. Пътуването през страниците наистина си заслужава.

      Кой знае, може би на края ще откриете Своя път…

1 коментара:

Светличе каза...

Прекрасно, прекрасно, прекрасно!!! Много се радвам, че и други хора мислят като мен, като Ники, усещат и чувстват така Слънцето, това е толкова вълшебно и чудно =))))

Много ти благодарим!

Препратих и на Николай и той да прочете и да се радва :)

Окрилена Габи от Човешката!

Публикуване на коментар