сряда, 21 юли 2010 г.

“Слънце недосегаемо”

      Понякога човек е толкова дълбоко погълнат от ежедневните, често и злободневни грижи, че забравя да се оглежда за наистина важните неща. За мен едно от тези неща е "Слънце недосегаемо" на Николай Теллалов. Ако някой не е чел предишните три книги – “Да пробудиш драконче”, “Царска заръка” и “Пълноземие” – може да ги потърси. “Да пробудиш драконче” може да бъде достъпена от сайта на Човешката библиотека. Но първите три книги не са необходими, за да захванете Слънцето. Романът е практически самостоятелен.

      Няма да разказвам сюжета, а само впечатленията си от книгата. Защото именно впечатленията са тези, които ни карат да търсим и да четем. Това, което извличаме от даденото четиво. Което допълва и обогатява вътрешния ни свят.

      Единственото, от което се страхувам, докато пиша следващите редове е, че няма да мога да успея да обрисувам с думи това, което наистина ме впечатли в романа. Отделните параграфи, които ме накараха да оставя книгата до мен и да се замисля, да добавям късчета към разбиранията си за живота, да се издигна и да съзерцавам. Много по-способни от мен са го направили в първите няколко страници от романа.

      Някъде прочетох сравнение на “Слънце недосегаемо” с “Властелина на пръстените”. Не знам доколко книгата на Николай Теллалов може да се нарече епична (така и не успях да прочета Властелина), но със сигурност обхватът ѝ е такъв. На първата страница под заглавието пише

(роман – изповед)

което до голяма степен е вярно, но далеч не описва огромността и съдържателността на четивото. Гамата от разбирания и култури, събития и чувства е като вихрушка – не се съпротивлявайте, а я оставете да ви отнесе и издигне нагоре, към Слънцето. Нагоре, където светът сякаш може да се побере в дланите на ръцете и където всичко изглежда по-чисто и невинно, по-мъдро и свободно. Поне така се почувствах аз, докато разгръщах листите на романа.

      “Слънце недосегаемо” е образец за Истинска книга – магически слова, които са вкопчили в извитите символи на писането къс от душата на автора. Едно живо, дишащо, излъчващо топлина, симпатия и състрадание същество, което живее между кориците на романа. Без значение точно какви са началото и краят, Слънцето е едно пътешествие, изпълнено с приключения и приятни изненади. Не пропускайте да го прочетете, дори на места да ви се стори пренаситено или объркващо. Пътуването през страниците наистина си заслужава.

      Кой знае, може би на края ще откриете Своя път…

събота, 17 юли 2010 г.

Хейтъри – част 2

      Ако има някаква налагаща се тенденция в поведението на по-голямата част от интернет населението, то тя се изразява в хейтване, спамене, тролване и т.н. Термини бол. Достатъчно е да влезете в някой сравнително популярен сайт, блог или форум, за да се насладите на извиращата на водопади българщина. Да не говорим за “големите” като VBOX7 (какви листи с коментари само!) – услуга, която използвам само ако не мога да намеря нещо в YouTube. Защо, след като технологично не изоставаме зад западните страни, нашенското ни пространство е толкова мръсно?

      Първо, в основата на всяка агресия, омраза, проява на ксенофобия стоят невежеството и глупостта. Именно хора, които смятат себе си за център на света или собствените си познания за изчерпателни в дадена област или изобщо като цяло са тези, които се нахвърлят върху другите и съдят и раздават “справедливост”. Ако човек е достатъчно интелигентен и възпитан, той знае, че не всичко трябва да е според собствените му представи за живота. Той се съмнява в правилността на своите решения и изводи. Знае, че може да греши. Глупавите хора винаги са сигурни в решенията си. Те винаги са прави. В България тези хора са много. Прекалено много.

      (Едно от покъртителните неща е, че за същите тези глупави хора да си възпитан или образован е толкова педе***стко. Толкова гей. Особено пък да четеш книга. На мен са ми казвали, че се мазня на някого, когато проявявам елементарно уважение в комуникацията с дадения човек!)

      Ако ще хвърляме вината върху невежеството и глупостта на българина трябва да си изясним откъде идват те. Продават ли се на метър или на кило, наливно или опаковани, купуват ли се с SMS от 2.40 с ДДС или какво?

      Не е тайна, че пътят с най-малко съпротивление е най-лесният от всички. И почти винаги (не съм абсолютист) води до едното място. Кои в България са пътищата на най-малкото съпротивление? Непукизъм – виждали ли сте хора, които ги мързи да си довлачат Д-тата до светофара, за да пресекат? И вместо това пресичат откъдето им харесва. Защо се е наложило мнението, че ако другите не спазват закона, за чий *** ми е и на мен да го спазвам? (Извинявам се за звездичките. Знам, че има хора, които си пишат без цензура, но не мога да се насиля.)

      Ще разделя Пътищата на Най-Малкото Съпротивление (ПНМС) на няколко точки, които обаче далеч не изчерпват темата. Но са крайъгълни камъни на опасността, ръфаща непрекъснато българската култура. Или поне проядените остатъци от нея.

 

 

              Да мразиш известните

 

      Жълтият бизнес у нас. Продава се на бройки. Излизат ежеседмично. Защото е толкова готино да презираш известните и успелите в България. На мода е. Пък и в жълтите вестници пишат такива глупости за тях, че на теб ти става драго и изпитваш перверзното удоволствие, че някой може да е по-зле насаден от теб. Представяш си как ходиш върху лицата на тези личности, издигнат над… Е, знам ли? Трябва да попитам как се чувстват тези хейтъри. Аз съм от хората, които имат “педе***ткото” умение да съчувстват на другите и не разбирам много добре какво е вътреусещането. Но пък съм наясно с механизмите зад жълтия бизнес. Макар и под формата на “откровения” в жълтите вестници се продава единствено омраза и глупост. Даже не съм се пънал да разбера какво пише в неща като “Врачка”. Но със знанията си по различните науки, колкото и скромни да са те, бих могъл да напиша много по-достоверни статии. Мога да си основа цял култ на Третото око и Осмата чакра.

 

 

          Културните телевизии

 

      Или телевизиите на културата. Това са най-популярните медии у нас, няма да ги изброявам. Наблюденията ми не са много скорошни, понеже от няколко години не гледам телевизия, отчасти защото технологията е прекалено примитивна, за да ми дава необходимите инструменти за забавление (да, телевизията се използва и за това, понякога прекалено много) или натрупване на информация. Другата причина е нарастващия обем на простотия и прикрита ксенофобия, които текат в изобилие от домашните приемници.

      Както споменах по-рано не мога да се примиря с гени(т)алните истории и шеги в “Шоуто на Слави”, особено когато водещият изнася разни концерти на един от най-големите български празници. Не знам кои са хората, които гледат предаването на този човек и колко точно са тези хора, но на мен ми се повръща от агресията и атавистичните призиви, излизащи от устата на водещия. Които се опитва да прикрие в някаква псевдокултурна опаковка. И за масата от българи това остава незабелязано.

      Не ми харесва и излъчването на чалга-концерти на Нова година. За чалгата ще сложа отделна точка, тук няма да стигне мястото. Или участие на чалга-величия в най-различни предавания. Наслушал съм се на компетентните мнения на тези личности. Ужасно много българи ги боготворят – една извратена тенденция към апотеоз.

      Реалитата са другият удар върху културата – хората обичат да гледат как разни други хорица се карат, бият, заливат с обиди и мръсотия, как страдат. За българина е много по-нормално да възприема насилието по телевизията, отколкото любовта! Как е възможно това?

      Най-големият социален експеримент, разбира се, е “Биг Брадър”. През последния сезон се нагледахме на “добродетелите” на българското семейство. Как се живее в нашата малка хубава страна. Научихме нови думи и изрази. (Аз лично не, защото гледах само първите три излъчвания. След това всичко ми беше ясно.) Истинските обекти на експеримента обаче не се намираха в къщата. Семействата, изолирани в позлатената клетка бяха само инструмент. Истинските лабораторни мишки се намираха пред телевизорите и мониторите, с капещи по земята от наслада и насищане с мръсотия лиги. Може би се чувстваха по-чисти и невинни в сравнение с тези на екрана. Не знам. Но “Биг Брадър” си има положителни качества – по ръбовете на простотията изпъкнаха реалните проблеми на българското общество – омразата, самодоволството, изостаналостта, лакомството, глупостта… Не мога да изредя всички. По-лесно ще ми е да компилирам списък с положителните качества, но няма да го направя.

      Телевизията-перла е <<Скат>>. Не знам защо не са я прекръстили на “Scat”. Щеше да е ужасно точно попадение. Поне зрителите щяха да знаят с какво са заливани непрекъснато. <<Скат>> е извор на ксенофобия, агресия, атавизъм, омраза и всичко най-лошо, каквото се сетите. Скоро четох някъде, че ужасна част от българите страдат от психически заболявания. Може би това обяснява зрителския интерес към <<Скат>>. Защото телевизията има  много зрители.

      Ще отделя цяла тема за ксенофобията и по-особено хомофобията – там нещата стигат до крайности не само заради апатичността и глупостта, но и заради закъснялата сексуална революция у нас, която не се е състояла напълно.

 

      Постът започна да става дълъг. Следващият път ще пиша за чалга-(анти)-културата и за инертната маса.

четвъртък, 15 юли 2010 г.

Хейтъри – част 1

HATRED - таблетка, без лекарско предписание

 

 

      Тази седмица е ужасяваща! Натъкнах се или ми бяха пратени разни блогове и страници, изпълнени с омраза и ненавист, жлъч и ярост… все неща, които карат косите ми да настръхват. Вече пуснах някои коментари, дори няма да дам линк, защото не искам да си припомням отново това, което прочетох. Налице е огромен проблем в нашето българско общество. Проблем, от който страдат повечето източноевропейски страни. Не че на запад няма хейтърщина – но там нещата са много по-различни. А тук това се превръща не само в начин на живот, но и в основна хранителна добавка.

      Трябва да прегледам някои нови материали и да се фокусирам. Постът ще бъде продължен утре…

неделя, 11 юли 2010 г.

Малко за културата и читанките

      Имам няколко причини да изчакам да мине пикът на активността в коментарите около събитията с “Моята библиотека”. Първо, разбиранията ми по право и държавна администрация, икономика и прочее са съвсем скромни. Много компетентни хора, които искрено уважавам дадоха своето мнение по въпроса. Изписаха се десетки хиляди постове в блогове и сродни медии. Един достатъчно показателен списък е изнесен в сайта на “Моята библиотека”. Другата причина е, че исках да хвърля собствената доза кислород в пламъка на огъня – просто за да го поддържам силен.

      Видях, че има много недоволства срещу акцията на ГДБОП за изземането на сървърите, върху които се крепеше Читанката. Действията на “суперченгетата” действително бяха незаконни, но не трябва да сме изненадани, нали? От своя страна аз съм благодарен, че това се случи. Защо?

      В кибернетиката често се ползва принципа на черната кутия. Даден апарат с непознато или непознаваемо устройство трябва да се изследва, за да може да се създаде негов модел на поведение. Единственият начин това да се осъществи е на входа да се подава някакъв сигнал и да се наблюдава какво ще се получи на изхода. Това е, което от ГДБОП направиха – резултатите веднага изскочиха в Интернет. Хубаво е, че я има тази част от обществото, която не спи. Която може да разсъждава самостоятелно и независимо и която не се страхува да наддаде глас. Също така “хакерските” групички биват допълнително стимулирани да се развиват. Е, това вече е от голяма полза.

      Не знам дали поръчителите на акцията съзнават какво действително ще се случи. Борбата със свободното разпространение на информация е обречена на провал в самото си зачатие. Защото на мястото на отрязана глава изникват две нови… и с повече зъби. Пиратството никога няма да намалее. Колкото по-силни стават опитите то да бъде спряно, толкова по-ловки и изобретателни стават самите пирати. Това е електронният вариант на (р)еволюцията. И вместо да се ядосваме на глупостите, които ГДБОП извършват, трябва да сме им благодарни. Разбира се, съвсем умерено… да не вземе да им порасне егото все пак.

      Докато говорим за пиратството е важно да се спомене, че създателите и поддръжниците на Читанката не са пирати. Нито действията им са пиратски. Няма да преповтарям мненията на хората, подкрепили “Моята библиотека”. Вече сте ги чели в най-различни варианти и нюанси. Читанката не е причината книгозакупуването в България да намалее. Дори има вероятност то да се увеличава вследствие на ползването на “Моята библиотека”. Може да е спекулация, но ако съдя по себе си по-скоро е истина. Истинските читатели си закупуват книгите, които харесват. Тези, които нямат намерение да си купят книга никога, не биха могли и да четат без библиотеки като Читанката. А това за нанесените щети са пълни глупости.

      “Ощетените” издателства можеха да започнат диалог с хората зад “Моята библиотека”. Да оценят местата, на които седят едни спрямо други. Можеха да превърнат Читанката в портал – съвместни усилия на издатели и читатели за популяризирането на книгата. И това щеше да привлече повече читатели. Да промени нещата към по-добро. А вместо това поръчителите решиха да минат през задните врати.

 

По данни на спецполицаите чрез нелегалния сайт, който е действал повече от 2 години, са нанесени щети на българската култура и книгоиздателска дейност за милиони левове.

      Сега малко за нанесените върху българската култура щети – очевидно ние четящите, извършвайки оптичното сканиране на текст и когнитивно-субективното му преработване в запаметявана информация (ЧЕТЕНЕ) наистина вредим върху културата на българското общество. И защото четем, има все по-малко четящи. Да… това изобщо не звучи като парадокс. (Жалко, че в HTML-стандартите няма тагове за отбелязване на сарказъм. Някои хора просто нямат необходимия сетивен апарат за възприемането му.) Но нека да погледнем отгоре някои тенденции в същото това общество и кой наистина причинява упадък на културата в Булгаристан България.

      По принцип медиите би трябвало да са безпристрастни. Да не вземат страна, да предоставят обективните факти, да не налагат собствени мнения или такива на трети страни, на които лижат задниците. Това в действителност обаче не е така. Особено в България. Начинът, по който беше отразено случилото се с Читанката е явен пример за небезпристрастност.

      Тъй като не вярвам в идеите за Световна конспирация или местни микроварианти се опирам на предположението, че тенденциите към дадена мода са всъщност самоорганизиращи се събития и модели. (Понеже съм фен на теорията за детерминистичния хаос.) Нашенското антикултурно чудовище е съвкупност, но не и изчерпателност на следните медийни чудеса: “Шоуто на Слави”, всякакви реалита, особено извращения от типа на “Биг Брадър Whatever Edition”, “Пълна лудница”, концерти на Слави по bTV вечерта на 3-ти март (!) и чалга концерти на Нова година. И това само колкото едва да одраска повърхността. Кой е истинският убиец на българската култура? Защо медиите продават и проповядват антикултура? И кой има интерес от това?

      А ние се борим с престъпни групировки, споделящи безплатно и безвъзмездно книги.

      Съчувствам на издателите, наистина. Но само толкова. Трябва вече да видим истинските причинители на проблемите. “Моята библиотека” може и да не накара повече българи да четат книги. Но дава достъп към тях на интересуващите се. Ако бъдещето зависеше от типа хора, застанали зад Читанката бих спал спокойно. Обаче…

 

      Не искам да свършвам песимистично. Реакция срещу свалянето на chitanka.info имаше и то голяма. В България продължава да има мислещи хора. Точка.