четвъртък, 30 декември 2010 г.

В навечерието…

      …на новото десетилетие. Всички чудеса и всички трагедии, от трансвиолетовите до субчервените, от кипящите брулещи урагани до вечнозамръзналите реки, пречупващи светлината в хиляди багри, всичко, което сме очаквали и не се е случило и всичко, което ни е изненадало от мрака на непредвидимото. Краят на едно десетилетие – първото от новия век. Станахме свидетели на толкова много чудеса и въпреки това вътре се чувстваме недоволни и разочаровани. Защото можеше да бъде много, много повече.

 

      Няма да правя някакви големи изводи, няма да споделям променящи живота откровения. Аз съм само една песъчинка на един от безкрайно многото плажове на Вселенския океан. Мога да пиша единствено за вълните, стигнали до мен.

 

      Какво се промени през последните десет години? Е, със сигурност много повече, отколкото един-единствен човек би могъл да забележи. Еволюцията в киното, започвайки още в края на миналия век с „Матрицата“ и достигайки кресчендо преди година с „Аватар“ ни позволи да гледаме филми със смайващи визуални ефекти, често отвличащи вниманието от сюжета и още по-често отвличащи същото това внимание от липсата на сюжет, so to speak. За нещастие това е най-доброто, което мога да кажа за киноиндустрията. От друга страна някои sci-fi сериали ми направиха страхотно впечатление – Farscape, Stargate Universe, но най-вече Battlestar Galactica и Caprica. Религиозните багри на последния, комбинирани с бавното и некохерентно развитие на сюжета бяха причината да бъде спрян. Според мен това беше сериалът с най-силен потенциал, но изпълнението му не беше никак задоволително. Филмът, който ми направи най-силно впечатление през това десетилетие – „Петият елемент“. („Аватар“ е едно визуално лукумче; вярно – страхотна твърда фантастика, но след 10 години ще предпочитам да гледам повторно Мила Йовович пред Зоуи Салдана.)

 

      Най-голям напредък, без съмнение, виждам в комуникационните технологии и интернет. Информацията, или поне голяма част от нея, стана достъпна за масовия потребител. Растеж на масовата култура и отслабване на културата на масата (България е едно от изключенията, но всичко, предполагам, е въпрос на гледна точка; доста хора не биха се съгласили с мен). Виждаме и чуваме по-добре, създадени бяха повече предпоставки за самосъзнаване, злините стават все по-трудни за прикриване. (Не съм фен на конспиративните теории, но шумът около Wikileaks няма как да не е привлякъл и вашето внимание.) Въпросът, който си задавам, а и не съм единствен в това отношение, е дали обществото на следващото десетилетие ще е по-прозрачно? Ще виждаме или по-добре неправдата и още по-важно – ще имаме ли мотиви да ѝ се противопоставим?

 

     Are we there yet? Преди година бих оставил тази част за край на постинга с поглед, отправен към бъдещето с надежда за по-добра промяна. Наблюденията ми през последните месеци обаче ме задължават да взема някои фактори под внимание. Еволюцията на отворения софтуер не е толкова голяма, колкото ми се искаше. Вече съм писал в едно друго място за отвореното общество и какво би било ако всеки осъзнаваше участието си в една по-голяма система, в която отделният човек е просто работна клетка, една уникалност, която има същите права и задължения като другите такива. Случаят далеч не е такъв. Малко са хората, които жертват свободното си време, за да допринесат за общото благо. И въпреки това чудеса като Linux и Wikipedia не спират да ме изумяват. (Можи би някой би ме нарекъл лицемер при споменаването на Linux, след като съм твърдо привързан към Windows, но това е тема за друг постинг.) Съществуват тези единици, които осъзнават какво значи да си част от цивилизация. А както четох някъде – един от критериите за това колко развита е една цивилизация е времето, което прекарват нейните представители, когато не са заети с процеса на оцеляване (и адаптиране). Как прекарваме това „свободно“ време вече е мерило за цивилизоваността на отделния човек.

 

      Може би сме в лятото на интернет, когато всичко е позволено, а топлината и слънцето са безплатни. Дали на хоризонта се задава нещо различно, нещо, което ще ни накара да се адаптираме още по-бързо към набъбващите промени? За това – след малко.

 

      В социално отношение развитието на хората далеч не е толкова добро, но е в положителна посока. САЩ имат чернокож президент и макар да са далече от дните, когато биха избрали чернокожа лесбийка просто заради индивидуалните ѝ качества, американците се справят сравнително добре. Особено след като политиката Don’t ask, Don’t tell е на път да бъде отменена. За съжаление малко добри неща биха могли да бъдат казани за балканското население. А аз не бих се опитал дори. Но ще си кръстосам и пръстите на краката в молба следващото десетилетие нещата да се подобрят. (Макар че видимо България се превръща все повече в тоталитарна държава. И имена, сведени до символи като Б. Б., Ц. Ц. и други, будят отвращение.)

 

      Най-голямото развитие в музикалната сфера е технологично. Мрежи като YouTube и VBOX7 за споделяне на аудио и видео информация позволиха на милиони потребители да притежават своя-собствена сцена за изява и да заслужат своите пет минути слава. Отделни хора се изкачиха до ранга на звезди, или поне това, което „звезди“ означава в последните няколко години. Новото във втората част на десетилетието са социалните мрежи като Facebook. Навлизането на cloud-услугите, Web 2 и плъгини като Flash, надигащата се вълна, в която се превръщат развиващите се нови стандарти на HTML 5 подсказват както е на хоризонта на следващото десетилетие. В добавка персоналните мобилни устройства като таблети, клетъчни телефони, падове, уъркбуци и четци поставят началото на това, което на английски в интернет е известно като augmented reality. Дали през следващите години на пазара ще се появят очила, които разпознават обектите и хората около нас и ни представят допълнителна информация?

 

      …и пиратството в интернет. Нищо толкова лошо не е било използвано по толкова добър начин, или поне така го разбирам. Престъпление е трудът на много индивиди, специалисти, които са инвестирали в своето образование, да бъде краден. Може ли всяка съвременна инстанция на Робин Худ да бъде оправдана? От друга страна милиони хора, които не биха могли да си позволят да закупят дадено парче софтуер, се сдобиват с инструмент, който разширява полето на тяхната свобода. Не съм анархист, но анархизмът има специфично очарование, което ме привлича. Факт е, че съвременните социални системи (ССС?) са далеч от идеалните. Може би промяната лежи в това, което на път да се сблъска с нас. Можи би ни очаква едно наистина интересно десетилетие – по-бързо, но и по-безпощадно от заминаващото. Еволюцията винаги е зависела от адаптация и оцеляване (А&O). Революцията зависи от същите фактори, но те са изместени от генетично на социално ниво.

 

Някои груби спекулации за това, което предстои

 

Досега интернет винаги е бил безплатен (е, освен месечната такса на провайдера, но не това е, което имам предвид). Имаме достъп до безплатни новини, безплатна регистрация в пощенски услуги (АБВ и Gmail като пример), безплатни сайтове за споделяне, безплатни стрийм-услуги. Но според някои технологични наблюдатели това е на път да се промени. Големи онлайн вестници вече изискват абонаментна такса, за сметка на това обаче предлагат незабавно доставяне на новини. Склонни ли са потребителите да плащат за определени услуги или привилегии? Доста хора, ползващи интернет биха казали НЕ, но истината е малко по-различна. Наблюдавайте тези, които играят онлайн игри – милиони членове на Ордата и Алианса плащат месечна такса, за да играят в близардските сървъри на World Of Warcraft, въпреки наличието на стотици, ако не и хиляди частни безплатни алтернативи. Колко от играчите на Nemexia са готови да дадат пари под формата на СМС за платени услуги или просто за да персонализират как изглежда планетата им и какви екстри могат да използват в играта? Въпросът е по-скоро психотехнологически.

 

      Сливането на социалните мрежи с другите сайтове и портали, предлагащи информационни и мултимедийни услуги вече започна. Скоро интернет потребителите ще имат едно виртуално Аз, което запазва своята консистентност и кохерентност. Едно Аз, което представлява виртуалното отражение (не бих казал „сянка“, думата е далече от това, което се опитвам да опиша). Търсачки и реклами, пригодени за индивидуалните нужди на всеки определен човек. Проследяващи технологии, които маркират текущото местоположение и чертаят помощни карти с предложения и информация, специфично екстраполирана от записана дейност и активност на потребителя. Интернет започва да става личен. Ужасно по-личен. Кой не би плащал малки такси, за да бъде различен, за да бъде малко повече?

 

     Отделният потребител като артист – това вече се случва. Някои сайтове предлагат система за микрозаплащания. Човек може да предлага услуги като създаване на видео или аудио за нуждите на определен човек и това да му бъде заплатено. Вероятно бъдещето ще предлага много повече място за творчество, създавано за конкретни цели. Дали това отнема значението на творчеството? Едва ли. Но подобна система обогатява начините за изява на артистите. И осигурява вероятност и възможност тази изява да бъде заплатена.

 

      Въпросът тогава е – може ли отвореното общество да е такова, в което не всичко е безплатно и въпреки това всеки е свободен да твори и да се изявява по начин, удобен и предпочитан от него?

 

      Дали ще разберем в предстоящите десет години… можем само да гадаем.

неделя, 21 ноември 2010 г.

Progress report >

Progress reports arriving. The farms of Aerilon are burning. The beaches of Canceron are burning. The plains of Leonis are burning. The jungles of Scorpia are burning. The pastures of Tauron are burning. The harbours of Picon are burning. The cities of Caprica are burning. The oceans of Aquaria are burning. The courthouses of Libran are burning. The forests of Virgon are burning. The temples of Gemenon are burning. The Colonies of Man lie trampled at our feet.

Seized by God they cry for succor in the dark of the light. Mists of dreams drip along the nascent echo and love no more. Jump.

Counting down. All functions nominal. All functions optimal. Counting down. The center holds. The falcon hears the falconer. Infrastructure, check. Wetware, check. Everyone hang on to the lap bar, please.

Apotheosis was the beginning before the beginning. Devices on alert. Observe the procedures of a general alert. The base and the pinnacle. The flower inside the fruit that is both its parent and its child. Decadent as ancestors. The portal in that which passes.

Nuclear devices activated, and the machine keeps pushing time through the cogs, like paste into strings into paste again, and only the machine keeps using time to make time to make time. And when the machine stops, time is an illusion we created. Free will, twelve battles, three stars, and yet we are countless as the bodies in which we dwell, are both parent and infinite children in perfect copies. No degradation.

The makers of the makers fall before the child. Accessing defense system: Handshake, handshake. Second level clear.

Accepting scan. Love outlasts death.

Their ships fail, skittering like skipped stones, and movement is meaningless in the absence of time. What never was is never again.
Battlestar Galactica – The Plan

Машините също имат Поток на съзнанието.

събота, 18 септември 2010 г.

Дневник на едно ГМО – част 0

   Зелената лампичка на камерата се взира в мен, очакваща да ѝ проговоря.


   Так… так… так…


   Ръчният часовник на репортера зад гърба ми продължава да работи, въпреки че е станал свидетел на нещо ужасяващо. Ръката му, оплескана с тъмната кръв на жената до него лежи отпусната и изстиваща върху разпиляни напечатани листи, покриващи масивното махагоново бюро. Образът на пръстите на младият мъж все още пулсират в съзнанието ми – толкова тънки, жилави и изящни. Надявам се Драак да остави малко и за мен. Никога не съм харесвал женските ръце. Прекалено фини и меки за вкуса ми, но пък изглежда на Джес ѝ допадат.


   Някъде отстрани долетя хрущенето на пукащи се кости. Няма нужда да се обръщам, за да разпозная животинските тласъци и дърпания на Ники. Покритото му с екзобронирани люспи тяло има нужда от поддържане. Но в последно време мисля, че глозгането на човешки кости – не животински – му доставя истинско удоволствие. Кой съм аз, че да го съдя… освен това с него се познаваме най-отдавна. Останалите никога няма да ми бъдат толкова близки, дори когато споделяме гени помежду си.


   Зелената лампичка на камерата се взира в мен… Бавя се прекалено много. Вече се налага да произнеса думите, които ще отключат каскадната реакция. Времето ни изтича; трябваше да се приготвим предварително.


   Сега обаче нямаме избор. Видът ни все още е малоброен, въпреки че сме силни. Но скоро всичко ще се промени.


   Зелената лампичка на камерата се взира в мен и аз мислено ѝ намигам. След това принуждавам хроматофорните пластове по устните ми да се оцветят в тъмносиньо. Усмихвам се. Знам, че яркобелите ми резци изпъкват на тъмния фон на лицето ми и му придават хищен вид.


   Ето какво имам да ви кажа…


------

 


   Но речта ми пред камерата няма да означава нищо за вас. Трябва да знаете как започна всичко. Как бях създаден и какво ме направи такъв, какъвто съм – чудовище, изрод, мутант, грешка на природата, убиец…


   И ето – дневникът ми започва тук и сега. Четете и не ме съдете. Защото преди да се превърна в съществото пред камерата бях един от вас – човек, живеещ в един нормален (бихте ли го нарекли?) свят. Преди това да ми се случи бях…


      Следва продължение…

вторник, 10 август 2010 г.

Библиотечни инстинкти

      Четенето, или по-скоро умението и желанието за четене не се предават наследствено. Въпреки че би било чудесно. Те се възпитават. Това е един дълъг пъстър процес, който никога не достига своя край. Не съществуват идеални читатели. Съвършенството е сингулярност, както нулата и безкрайността в математиката.

      Четящите родители са един от основните фактори, допринасящи за по-голямата вероятност потомците им също да са предразположени към четене. Но далеч не единственият такъв. Социалната среда, задълженията пред индивида, количеството свободно време и общата култура също оказват влияние. Ала преди всичко и най-вече в ранното детство съвкупността от впечатления и разбирания са най-определящи. Подхващането на правилната книга, в правилната обстановка и свързването на процеса на четене с някои от основните форми на удоволствие, каращи децата да се усмихват. Не че един възрастен индивид не може да се научи да чете. Но той никога няма да достигне уменията за подбор на четивата и техния анализ-възприемане, които съществуват у тези, започнали още от детска възраст.

      В началото ни привличат интересни и живи истории, най-вече приключенски. За мен най-първите книжки бяха историите за “Барбароните” и пътешествията на Гъливер. След това започнах да се интересувам от енциклопедии и научна фантастика. В четвърти клас вече бях запален фен на Роботите на Азимов, а година по-рано бях прочел сбито юношеско издание на гръцката митология. Сигурен съм, че при всеки четящ основите са различни и уникални. Все пак изборът на книгите променя нас и ние променяме избора си на книги.

      С течение на времето вкусът към четивото се изостря, полира. Вече не ни задоволяват приключенски книги. Или поне това не е основният елемент, който води търсенето ни. Следим много други фактори – стилът на писане, богатството на езика или на изградените микровселени и/или сюжети, темите в книгата, идеите, които авторът развива. Всяка нова книга прави подборът все по-комплексен. Ситото, което преди е пропускало всякакви камъчета вече пресява по-умело.

      Четенето е вид сетивно възприятие, много по-сложно от което и да е човешко сетиво, взето отделно. Защото всеки читател възприема една книга по различен начин – първо заради уникалността на личността и на интересите; второ – прочетеното се асоциира с различни сетивни възли при различните хора. Някои възприемат по-добре образи, други имат засилени слухови възприятия, а трети са чувствителни към допир. Начинът на емулация на даден текст определя дали той ще удари по чувствителните зони или ще се провали. Сложността, уникалността на личността определя дали дадена книга ще се плъзга по вълните на съзнанието или ще задере в някой психологически хълм още в първите няколко абзаца.

      За някои четенето е загуба на време. Занимаване на съзнанието с измислени или безполезни неща. Но всъщност четенето е възпитаване на сетивата, трениране на уменията ни да обработваме информация, да допълваме и да доизмисляме там, където са оставени празнини. И най-вече – да мечтаем.

сряда, 21 юли 2010 г.

“Слънце недосегаемо”

      Понякога човек е толкова дълбоко погълнат от ежедневните, често и злободневни грижи, че забравя да се оглежда за наистина важните неща. За мен едно от тези неща е "Слънце недосегаемо" на Николай Теллалов. Ако някой не е чел предишните три книги – “Да пробудиш драконче”, “Царска заръка” и “Пълноземие” – може да ги потърси. “Да пробудиш драконче” може да бъде достъпена от сайта на Човешката библиотека. Но първите три книги не са необходими, за да захванете Слънцето. Романът е практически самостоятелен.

      Няма да разказвам сюжета, а само впечатленията си от книгата. Защото именно впечатленията са тези, които ни карат да търсим и да четем. Това, което извличаме от даденото четиво. Което допълва и обогатява вътрешния ни свят.

      Единственото, от което се страхувам, докато пиша следващите редове е, че няма да мога да успея да обрисувам с думи това, което наистина ме впечатли в романа. Отделните параграфи, които ме накараха да оставя книгата до мен и да се замисля, да добавям късчета към разбиранията си за живота, да се издигна и да съзерцавам. Много по-способни от мен са го направили в първите няколко страници от романа.

      Някъде прочетох сравнение на “Слънце недосегаемо” с “Властелина на пръстените”. Не знам доколко книгата на Николай Теллалов може да се нарече епична (така и не успях да прочета Властелина), но със сигурност обхватът ѝ е такъв. На първата страница под заглавието пише

(роман – изповед)

което до голяма степен е вярно, но далеч не описва огромността и съдържателността на четивото. Гамата от разбирания и култури, събития и чувства е като вихрушка – не се съпротивлявайте, а я оставете да ви отнесе и издигне нагоре, към Слънцето. Нагоре, където светът сякаш може да се побере в дланите на ръцете и където всичко изглежда по-чисто и невинно, по-мъдро и свободно. Поне така се почувствах аз, докато разгръщах листите на романа.

      “Слънце недосегаемо” е образец за Истинска книга – магически слова, които са вкопчили в извитите символи на писането къс от душата на автора. Едно живо, дишащо, излъчващо топлина, симпатия и състрадание същество, което живее между кориците на романа. Без значение точно какви са началото и краят, Слънцето е едно пътешествие, изпълнено с приключения и приятни изненади. Не пропускайте да го прочетете, дори на места да ви се стори пренаситено или объркващо. Пътуването през страниците наистина си заслужава.

      Кой знае, може би на края ще откриете Своя път…

събота, 17 юли 2010 г.

Хейтъри – част 2

      Ако има някаква налагаща се тенденция в поведението на по-голямата част от интернет населението, то тя се изразява в хейтване, спамене, тролване и т.н. Термини бол. Достатъчно е да влезете в някой сравнително популярен сайт, блог или форум, за да се насладите на извиращата на водопади българщина. Да не говорим за “големите” като VBOX7 (какви листи с коментари само!) – услуга, която използвам само ако не мога да намеря нещо в YouTube. Защо, след като технологично не изоставаме зад западните страни, нашенското ни пространство е толкова мръсно?

      Първо, в основата на всяка агресия, омраза, проява на ксенофобия стоят невежеството и глупостта. Именно хора, които смятат себе си за център на света или собствените си познания за изчерпателни в дадена област или изобщо като цяло са тези, които се нахвърлят върху другите и съдят и раздават “справедливост”. Ако човек е достатъчно интелигентен и възпитан, той знае, че не всичко трябва да е според собствените му представи за живота. Той се съмнява в правилността на своите решения и изводи. Знае, че може да греши. Глупавите хора винаги са сигурни в решенията си. Те винаги са прави. В България тези хора са много. Прекалено много.

      (Едно от покъртителните неща е, че за същите тези глупави хора да си възпитан или образован е толкова педе***стко. Толкова гей. Особено пък да четеш книга. На мен са ми казвали, че се мазня на някого, когато проявявам елементарно уважение в комуникацията с дадения човек!)

      Ако ще хвърляме вината върху невежеството и глупостта на българина трябва да си изясним откъде идват те. Продават ли се на метър или на кило, наливно или опаковани, купуват ли се с SMS от 2.40 с ДДС или какво?

      Не е тайна, че пътят с най-малко съпротивление е най-лесният от всички. И почти винаги (не съм абсолютист) води до едното място. Кои в България са пътищата на най-малкото съпротивление? Непукизъм – виждали ли сте хора, които ги мързи да си довлачат Д-тата до светофара, за да пресекат? И вместо това пресичат откъдето им харесва. Защо се е наложило мнението, че ако другите не спазват закона, за чий *** ми е и на мен да го спазвам? (Извинявам се за звездичките. Знам, че има хора, които си пишат без цензура, но не мога да се насиля.)

      Ще разделя Пътищата на Най-Малкото Съпротивление (ПНМС) на няколко точки, които обаче далеч не изчерпват темата. Но са крайъгълни камъни на опасността, ръфаща непрекъснато българската култура. Или поне проядените остатъци от нея.

 

 

              Да мразиш известните

 

      Жълтият бизнес у нас. Продава се на бройки. Излизат ежеседмично. Защото е толкова готино да презираш известните и успелите в България. На мода е. Пък и в жълтите вестници пишат такива глупости за тях, че на теб ти става драго и изпитваш перверзното удоволствие, че някой може да е по-зле насаден от теб. Представяш си как ходиш върху лицата на тези личности, издигнат над… Е, знам ли? Трябва да попитам как се чувстват тези хейтъри. Аз съм от хората, които имат “педе***ткото” умение да съчувстват на другите и не разбирам много добре какво е вътреусещането. Но пък съм наясно с механизмите зад жълтия бизнес. Макар и под формата на “откровения” в жълтите вестници се продава единствено омраза и глупост. Даже не съм се пънал да разбера какво пише в неща като “Врачка”. Но със знанията си по различните науки, колкото и скромни да са те, бих могъл да напиша много по-достоверни статии. Мога да си основа цял култ на Третото око и Осмата чакра.

 

 

          Културните телевизии

 

      Или телевизиите на културата. Това са най-популярните медии у нас, няма да ги изброявам. Наблюденията ми не са много скорошни, понеже от няколко години не гледам телевизия, отчасти защото технологията е прекалено примитивна, за да ми дава необходимите инструменти за забавление (да, телевизията се използва и за това, понякога прекалено много) или натрупване на информация. Другата причина е нарастващия обем на простотия и прикрита ксенофобия, които текат в изобилие от домашните приемници.

      Както споменах по-рано не мога да се примиря с гени(т)алните истории и шеги в “Шоуто на Слави”, особено когато водещият изнася разни концерти на един от най-големите български празници. Не знам кои са хората, които гледат предаването на този човек и колко точно са тези хора, но на мен ми се повръща от агресията и атавистичните призиви, излизащи от устата на водещия. Които се опитва да прикрие в някаква псевдокултурна опаковка. И за масата от българи това остава незабелязано.

      Не ми харесва и излъчването на чалга-концерти на Нова година. За чалгата ще сложа отделна точка, тук няма да стигне мястото. Или участие на чалга-величия в най-различни предавания. Наслушал съм се на компетентните мнения на тези личности. Ужасно много българи ги боготворят – една извратена тенденция към апотеоз.

      Реалитата са другият удар върху културата – хората обичат да гледат как разни други хорица се карат, бият, заливат с обиди и мръсотия, как страдат. За българина е много по-нормално да възприема насилието по телевизията, отколкото любовта! Как е възможно това?

      Най-големият социален експеримент, разбира се, е “Биг Брадър”. През последния сезон се нагледахме на “добродетелите” на българското семейство. Как се живее в нашата малка хубава страна. Научихме нови думи и изрази. (Аз лично не, защото гледах само първите три излъчвания. След това всичко ми беше ясно.) Истинските обекти на експеримента обаче не се намираха в къщата. Семействата, изолирани в позлатената клетка бяха само инструмент. Истинските лабораторни мишки се намираха пред телевизорите и мониторите, с капещи по земята от наслада и насищане с мръсотия лиги. Може би се чувстваха по-чисти и невинни в сравнение с тези на екрана. Не знам. Но “Биг Брадър” си има положителни качества – по ръбовете на простотията изпъкнаха реалните проблеми на българското общество – омразата, самодоволството, изостаналостта, лакомството, глупостта… Не мога да изредя всички. По-лесно ще ми е да компилирам списък с положителните качества, но няма да го направя.

      Телевизията-перла е <<Скат>>. Не знам защо не са я прекръстили на “Scat”. Щеше да е ужасно точно попадение. Поне зрителите щяха да знаят с какво са заливани непрекъснато. <<Скат>> е извор на ксенофобия, агресия, атавизъм, омраза и всичко най-лошо, каквото се сетите. Скоро четох някъде, че ужасна част от българите страдат от психически заболявания. Може би това обяснява зрителския интерес към <<Скат>>. Защото телевизията има  много зрители.

      Ще отделя цяла тема за ксенофобията и по-особено хомофобията – там нещата стигат до крайности не само заради апатичността и глупостта, но и заради закъснялата сексуална революция у нас, която не се е състояла напълно.

 

      Постът започна да става дълъг. Следващият път ще пиша за чалга-(анти)-културата и за инертната маса.

четвъртък, 15 юли 2010 г.

Хейтъри – част 1

HATRED - таблетка, без лекарско предписание

 

 

      Тази седмица е ужасяваща! Натъкнах се или ми бяха пратени разни блогове и страници, изпълнени с омраза и ненавист, жлъч и ярост… все неща, които карат косите ми да настръхват. Вече пуснах някои коментари, дори няма да дам линк, защото не искам да си припомням отново това, което прочетох. Налице е огромен проблем в нашето българско общество. Проблем, от който страдат повечето източноевропейски страни. Не че на запад няма хейтърщина – но там нещата са много по-различни. А тук това се превръща не само в начин на живот, но и в основна хранителна добавка.

      Трябва да прегледам някои нови материали и да се фокусирам. Постът ще бъде продължен утре…

неделя, 11 юли 2010 г.

Малко за културата и читанките

      Имам няколко причини да изчакам да мине пикът на активността в коментарите около събитията с “Моята библиотека”. Първо, разбиранията ми по право и държавна администрация, икономика и прочее са съвсем скромни. Много компетентни хора, които искрено уважавам дадоха своето мнение по въпроса. Изписаха се десетки хиляди постове в блогове и сродни медии. Един достатъчно показателен списък е изнесен в сайта на “Моята библиотека”. Другата причина е, че исках да хвърля собствената доза кислород в пламъка на огъня – просто за да го поддържам силен.

      Видях, че има много недоволства срещу акцията на ГДБОП за изземането на сървърите, върху които се крепеше Читанката. Действията на “суперченгетата” действително бяха незаконни, но не трябва да сме изненадани, нали? От своя страна аз съм благодарен, че това се случи. Защо?

      В кибернетиката често се ползва принципа на черната кутия. Даден апарат с непознато или непознаваемо устройство трябва да се изследва, за да може да се създаде негов модел на поведение. Единственият начин това да се осъществи е на входа да се подава някакъв сигнал и да се наблюдава какво ще се получи на изхода. Това е, което от ГДБОП направиха – резултатите веднага изскочиха в Интернет. Хубаво е, че я има тази част от обществото, която не спи. Която може да разсъждава самостоятелно и независимо и която не се страхува да наддаде глас. Също така “хакерските” групички биват допълнително стимулирани да се развиват. Е, това вече е от голяма полза.

      Не знам дали поръчителите на акцията съзнават какво действително ще се случи. Борбата със свободното разпространение на информация е обречена на провал в самото си зачатие. Защото на мястото на отрязана глава изникват две нови… и с повече зъби. Пиратството никога няма да намалее. Колкото по-силни стават опитите то да бъде спряно, толкова по-ловки и изобретателни стават самите пирати. Това е електронният вариант на (р)еволюцията. И вместо да се ядосваме на глупостите, които ГДБОП извършват, трябва да сме им благодарни. Разбира се, съвсем умерено… да не вземе да им порасне егото все пак.

      Докато говорим за пиратството е важно да се спомене, че създателите и поддръжниците на Читанката не са пирати. Нито действията им са пиратски. Няма да преповтарям мненията на хората, подкрепили “Моята библиотека”. Вече сте ги чели в най-различни варианти и нюанси. Читанката не е причината книгозакупуването в България да намалее. Дори има вероятност то да се увеличава вследствие на ползването на “Моята библиотека”. Може да е спекулация, но ако съдя по себе си по-скоро е истина. Истинските читатели си закупуват книгите, които харесват. Тези, които нямат намерение да си купят книга никога, не биха могли и да четат без библиотеки като Читанката. А това за нанесените щети са пълни глупости.

      “Ощетените” издателства можеха да започнат диалог с хората зад “Моята библиотека”. Да оценят местата, на които седят едни спрямо други. Можеха да превърнат Читанката в портал – съвместни усилия на издатели и читатели за популяризирането на книгата. И това щеше да привлече повече читатели. Да промени нещата към по-добро. А вместо това поръчителите решиха да минат през задните врати.

 

По данни на спецполицаите чрез нелегалния сайт, който е действал повече от 2 години, са нанесени щети на българската култура и книгоиздателска дейност за милиони левове.

      Сега малко за нанесените върху българската култура щети – очевидно ние четящите, извършвайки оптичното сканиране на текст и когнитивно-субективното му преработване в запаметявана информация (ЧЕТЕНЕ) наистина вредим върху културата на българското общество. И защото четем, има все по-малко четящи. Да… това изобщо не звучи като парадокс. (Жалко, че в HTML-стандартите няма тагове за отбелязване на сарказъм. Някои хора просто нямат необходимия сетивен апарат за възприемането му.) Но нека да погледнем отгоре някои тенденции в същото това общество и кой наистина причинява упадък на културата в Булгаристан България.

      По принцип медиите би трябвало да са безпристрастни. Да не вземат страна, да предоставят обективните факти, да не налагат собствени мнения или такива на трети страни, на които лижат задниците. Това в действителност обаче не е така. Особено в България. Начинът, по който беше отразено случилото се с Читанката е явен пример за небезпристрастност.

      Тъй като не вярвам в идеите за Световна конспирация или местни микроварианти се опирам на предположението, че тенденциите към дадена мода са всъщност самоорганизиращи се събития и модели. (Понеже съм фен на теорията за детерминистичния хаос.) Нашенското антикултурно чудовище е съвкупност, но не и изчерпателност на следните медийни чудеса: “Шоуто на Слави”, всякакви реалита, особено извращения от типа на “Биг Брадър Whatever Edition”, “Пълна лудница”, концерти на Слави по bTV вечерта на 3-ти март (!) и чалга концерти на Нова година. И това само колкото едва да одраска повърхността. Кой е истинският убиец на българската култура? Защо медиите продават и проповядват антикултура? И кой има интерес от това?

      А ние се борим с престъпни групировки, споделящи безплатно и безвъзмездно книги.

      Съчувствам на издателите, наистина. Но само толкова. Трябва вече да видим истинските причинители на проблемите. “Моята библиотека” може и да не накара повече българи да четат книги. Но дава достъп към тях на интересуващите се. Ако бъдещето зависеше от типа хора, застанали зад Читанката бих спал спокойно. Обаче…

 

      Не искам да свършвам песимистично. Реакция срещу свалянето на chitanka.info имаше и то голяма. В България продължава да има мислещи хора. Точка.

събота, 12 юни 2010 г.

‘Енигма 23’

      “Енигма 23” е феноменът, свързан с числото 23. Според вижданията на изповядващите го всички значими събития в човешката история са свързани с числото 23, т.е. то се появява навсякъде. Стига се до там, че някои хора се пристрастяват към 23 и го виждат навсякъде. (Дори в този пост :ROFL: .) А сега сериозно.

      В защита на тезата се дават поредица от дати и събития, номера на повредени машинни части, причинили някаква катастрофа или инцидент и други данни. Списъкът е огромен. И погледнато от определен ъгъл “Енигма 23” придобива смисъл… но само на пръв поглед. Малко след това се появяват теориите за Илюминати и Великия световен заговор. Още малко след това нещата съвсем излизат от релси. Тогава защо толкова много хора са привлечени от идеята?

      “Енигма 23” всъщност е способността на хората да виждат “истината” в почти всичко около тях. Тя е проявление на апофенията (виждането на модели или връзки в напълно случайни данни) и парейдолията (виждането или чуването на картини и звуци в случайни сетивни стимули). Дори описан по този начин феноменът е оказал и продължава да оказва огромно значение в човешката история.

      Религии и секти, политически и маркетинг стратегии, изкуство – всичко това е следствие на “Енигма 23”. И докато биологически погледнато феноменът до голяма степен е помогнал за оцеляването и развитието на вида, използването му за лични цели е довело до Тъмните векове. Сред хиляди други примери този е най-силно правещ впечатление. Тогава защо продължава да тече във вените ни?

      От една страна това ни дава когнитивни преимущества. Всички форми на изкуството са повлияни от феномена. Инстинкти за оцеляване, усещания, които нямат логическо обяснение докато не се случи нещо. Мозъкът е сложна машина. “Енигма 23” е един от водещите механизми на нашето съществуване. Той не е добър, не е и лош. Както всеки инструмент. Но може да бъде използван за добро или за зло. И често несъзнателно.

понеделник, 3 май 2010 г.

На крачка от изкуствения интелект… или не?

   Май чаках прекалено дълго, докато постна нещо в блога. Но все не намирах подходящата тема – такава, каквато да ме вълнува и по която да мога да кажа нещо. И ето че попаднах на дискусиите за Изкуствения интелект във форума на Клуба за фантастика и прогностика Иван Ефремов.

   Колко далече сме от появата на първия истински ИИ? Защо някои футуролози го поставят на не повече от 2-3 десетилетия от днес, докато други твърдят, че самосъзнаващ се ИИ не може да съществува?

   Къде все пак стоим в момента? Първите компютри вече бяха създадени, сега те еволюират и стават все по-мощни, способни да извършват повече операции в секунда, имащи достъп до огромно разнообразие от хардуер и периферия. Но това не е достатъчно. Какво още трябва?

   Първо, подходът към създаването на ИИ е неясен. Защото начинът, по който функционира един човек е коренно различен от начина, по който функционира един компютър или дори съвкупност от свързан хардуер. В какво се състои разликата?

   За един човек е лесно да анализира собствените си възприятия – допир, звук, светлина, мирис, вкус, движение. Мозъкът го прави ужасно бързо! За част от секундата ние можем да познаем отделни обекти, лица, израженията върху тях. Дори клопката на парейдолията се задейства в първите няколко секунди. Колко лесно е за слуха да различи отделните гласове, ноти, инструменти, заден фон, докато за един компютър всичко описано дотук е непосилно. И не само защото липсва правилният когнитивен софтуер. Проблемът е съвсем друг.

   Аз не съм добър математик и за умножението на две двуцифрени числа ще ми трябва лист и химикал. Или калкулатор. Има хора, които умножават три- и четирицифрени числа за секунда до три. Но са ужасно малко и способностите им се дължат на по-особено диференциране на мозъчното им развитие. За една секунда домашният ми компютър извършва неща, които ми е трудно дори да си представя. Как е възможно да сме толкова различни?

   На природата ѝ е отнело три и половина милиарда години да доведе най-първичните едноклетъчни до статуса на разумни същества, с който някои от нас много обичат да се фукат. Изцяло органичните процеси са много добре изпипани – сетивата ни служат добре. Но това не е било достатъчно. Появили са се първите абстракции – език, числа, писменост. След това философия, развитие на науките. Натрупване на абстракции върху абстракции. Ето защо смятаме бавно – мозъците ни оперират в режим на виртуализация. Числото 1 не е звук, образ, вкус. То е абстракция. И дори голяма част от животните да могат да броят и запомнят числа (умения, които са много ограничени), човекът е издигнал значението на числата в изкуство. Образът на една ябълка се превежда почти еднакво в съзнанията на всички, докато думата “ябълка” може да бъде асоциирана с много различни неща именно защото в умовете ни тя лежи върху стъпаловидни редици от абстракции.

   Докато се стигне до първите компютри е изминат дълъг път от натрупването на знания и познания – всяко едно издигащо се върху основите на предишното с нарастваща сложност. Сегашните компютри са примитивните едноклетъчни. Е, може би не толкова примитивни. Натрупали са повече органели и адаптивността им към околната среда е подобрена. Но са едноклетъчни. Това, което трябва да направим, за да стигнем до ИИ е да извървим същия този път до появата ни, но в обратен вид. Защото днешните компютри могат да вършат това, което ние сме се учили да правим в продължение на хилядолетия. А на тях им е нужно да бъдат адаптирани към това, което природата е правила още в първите мигове на Създаването.

   Няма да е никак лесно, нали?