вторник, 10 април 2012 г.
…се превръща в нещо много по-голямо от “защо социалните мрежи (и медии изобщо) са необходимо зло". Трябва ми време за проучване и написване. Всичко започва с Вавилон…
вторник, 20 март 2012 г.
След почти цяла година отсъствие в блога реших да продължа работата върху него. Причините за това са няколко – първо трябва да благодаря на хората, които ме подтикнаха да не спирам да пиша; те си знаят кои са. Другата причина е, че навлизам в експериментален период, за който период отварям още един блог – този път литературен. Там ще публикувам отзиви за книги, които са ми направили впечатление, откъси от лично творчество и неща свързани не само с литература, но и с изкуството изобщо. Основният акцент обаче ще е литературен.
Следващата седмица ще пиша някои неща за социалните мрежи и защо те са необходимо зло.
събота, 7 май 2011 г.
Следва една бележка, която трябваше отдавна да напиша, но все не ми достига времето или нещо ме дърпа настрани. По темата – след цитата долу:
Блогът, който започнах миналата година, се предполагаше да бъде моят поглед към предстоящото близко и далечно бъдеще – така, както аз виждам възможните развития на нещата. По една или друга причина обаче пишех рядко и вниманието ми бе окупирано от други мисли и идеи. Искаше ми се да пиша за някои неща, а след това осъзнах, че е по-добре да ги изоставя (темите за хейтърите и “Дневник на едно ГМО”). Вероятно ще отворя втори блог, където ще изместя проекта за дневника (макар още да не съм решил дали трябва да го продължа) и впечатленията си от книгите и разказите, които съм прочел. Тук ще оставя моите лични виждания за това как може да изглежда бъдещето и кои технологии и модели на поведение приемат голямо значение в екстраполациите на това, което е на път да дойде. Не претендирам, че съм оригинален или че това, което пиша е добре аргументирано. Казвам отново: това са личните ми впечатления и разбирания. Те ще се променят с времето.
Сега, заемам се отново с темата за изкуствените интелекти (ИИ), защото разбиранията за това какво са ИИ са ужасно разбъркани и липсва систематичност. Поне за преобладаващата част от обществото, което обсъжда темата.
Първо: ще се наложи да предложа един технологически преход, който, вярвам, е най-добрият начин да се онагледи идеята за ИИ и различните аспекти, които се прилагат към нея:
Изкуствен Интелект (ИИ) –> Машинен Интелект (МИ) –> Машинен Разум (МР)
Предговор
Първите подходи към програмирането са правени още през древността, когато на мястото на оператори и регистри са се използвали механични компоненти. Относително прости алгоритми могат да бъдат “сглобени” от твърди части и да се получи една ограничена машина, решаваща точно определена задача. Устройствата стават все по-сложни с течение на времето. Една от най-известните алгоритмични машини е механичният калкулатор на Блез Паскал. Еволюцията на механичните устройства стига върха си през 19-ти век, когато Чарлз Бабидж изобретява своя механичен компютър.
С откриването на електромагнетизма идва нова ера в дизайна на сметачните устройства и двете ключови имена тук са Джон фон Нойман и Алън Тюринг. (За тези от българите, които обичат да взимат виагра за самочувствие: Джон Атанасов не е бащата на модерния компютър; всъщност предните две имена се споменават най-често.)
Първите компютри са огромни шкафове от големи елементи, които (шкафове) са способни на ограничен капацитет от команди и изчисления. С течение на времето елементите, изграждащи работната част на устройствата стават все по-малки и по-бързи. Множеството архитектури клонят към няколко основни и програмните езици преминават от машинен код (практически: нули и единици) към по-естествен и близък до човешките езици вид (Fortran, Prolog и линията от езици, основани върху C). Стотиците видове операционни системи биват редуцирани до няколко основни, голяма част от които са базирани на Unix. Windows линията е една от малкото, които не поддържат Posix стандарта.
Какъв е общият модел на поведение: архитектурите и системите дивергентират, свиват се като брой и разнообразие до няколко основни, което прави програмирането и разпространяването на софтуер много по-лесно и ефективно. Все още е възможна някаква унификация в близко или не толкова близко бъдеще (най-вероятно наложена от новостите в интернет и нарастването на влиянието на мрежата върху екосистемата от микропроцесорни устройства).
Изкуствен интелект
Все още липсва ясна представа (за масата, интересуваща се от проблема) какво точно представлява ИИ. За някои това е система, която може да осъзнава (себе си и света около себе си) в определени граници. Система, която може да се подобрява. На базата на това ИИ ще могат да конструират по-добри ИИ и т.н., водещо до технологична сингулярност. Което, всъщност, е далече от истината.
ИИ са съвкупност от алгоритми, правила, протоколи и бази данни, които са създадени специално за извършването на определена дейност или група от дейности. ИИ съществуват повече от десетителие и помагат за решаването на някои проблеми, които са много над възможностите на обикновения човек, било то заради сложността и броя на изчисленията, заради сложността на създадените връзки и обема данни, натрупан в процеса на работа или учене.
ИИ могат да имитират определени аспекти от начина, по който човешкия мозък работи и то в съвсем тесни граници. Най-вече защото принципът, по който биологичните мозъци (и нервните системи изобщо) работят е аналогов. Линейните бинарни процесори на модерните компютри и изчислителни устройства използват цифрови сигнали. Един аналогов сигнал може да бъде превърнат в дигитален, но това води до загуба в точността или качеството. (Виж: кодиране на сигнали и трансформации на Фурие.) Още повече, никоя система от линейни процесори, колкото и добри да са те (бързина на операции, кеш и др.) не може да достигне невралната плътност и свързаност на човешкия мозък. Въпрос на хардуер. И капанът е унифицирането на хардуера, създаването на машини, които могат да бъдат програмирани лесно, които имат съвместими сигнални системи и които са подходящи за математически изчисления. Човешкият мозък, от друга страна, не е създаден за това. Най-грубо в него се извършват сравнения на потенциали. Точните механизми не са установени и не се очертава да бъде направен съществен пробив в близкото десетилетие.
Още едно от приложенията на ИИ са евристичните и метаевристичните алгоритми. Тази група от алгоритми се прилага за решаване на задачи, които по природа са неизчислими или изискват чудовищно голямо количество итерации (цикли на повторение на изчисленията), за да бъдат решени. Метаевристичните алгоритми се основават на поведението на животинските видове, които формират рояци (предимно мравки – Ant Colony Optimization – и пчели – Beehive Algorithm). В близко бъдеще подобрени версии на тези алгоритми могат да бъдат приложени при роботи, конструирани да извършват определени дейности, които са опасни за хората или на места, които са трудно достижими (радиационни зони, подземни тунели с тясно сечение, подводни изследвания и космически експедиции).
Машинен интелект
Докато изкуственият интелект е приложим при машини с логически процесори, следващото ниво на развитие е машинният интелект. За целта обаче е нужен огромен напредък в биониката. Машинният интелект се основава не само на логически процесори, но и на аналогови вериги, които до определена степен симулират невроните на човешкия мозък. Вероятно синаптичните механизми ще са много по-опростени, но ключов напредък може да бъде направен, ако бъдат копирани механизмите на човешкия мозък, които отговарят за визуалното и звуковото разпознаване. (Тези направления до определена степен са застъпени в съвременните системи за разпознаване на говор и структура на лицето и тялото. Интересни опции предлагат Kinect и новите сензорни устройства, които вече навлизат в компютърния бизнес.)
Системите с машинен интелект ще са много по-добри наследници на компютърните ИИ, но дори на това ниво съществуват много ограничения. Голяма част от решенията ще включват програмни модели, които са наследени от текущите програмни парадигми. Съзнаване и самосъзнаване са невъзможни.
Машинен разум
Най-далечният технологически напредък е машинният разум. Такъв, който може да съзнава и да се самосъзнава. Да взема самостоятелни решения и да е практически равен по способности на човека. Достигането до това ниво на познание изисква огромен напредък в биониката, пълно познаване на механизмите на функциониране на човешкия мозък, високо ниво на познаване на еволюционните механизми и системния анализ… както и съществен напредък в социалното и интелектуалното развитие на човешкия вид. Все още е спорно дали машинен разум изобщо може да съществува. Единственото доказателство в тази посока е съществуването на биологичния разум, представен в лицето на Човека.
В заключение…
Защо подхождам по този начин?
Има една чудесна книга на Петър Бобев – “Фаетон”. Няма да пиша синапсис, но ще перифразирам една мисъл на автора: “Интелектът е качество на разума.” Мисля, че това отговаря на въпроса защо съм избрал да систематизирам нещата по този начин.
Повече по темата може да бъде добавено…
четвъртък, 30 декември 2010 г.
…на новото десетилетие. Всички чудеса и всички трагедии, от трансвиолетовите до субчервените, от кипящите брулещи урагани до вечнозамръзналите реки, пречупващи светлината в хиляди багри, всичко, което сме очаквали и не се е случило и всичко, което ни е изненадало от мрака на непредвидимото. Краят на едно десетилетие – първото от новия век. Станахме свидетели на толкова много чудеса и въпреки това вътре се чувстваме недоволни и разочаровани. Защото можеше да бъде много, много повече.
Няма да правя някакви големи изводи, няма да споделям променящи живота откровения. Аз съм само една песъчинка на един от безкрайно многото плажове на Вселенския океан. Мога да пиша единствено за вълните, стигнали до мен.
Какво се промени през последните десет години? Е, със сигурност много повече, отколкото един-единствен човек би могъл да забележи. Еволюцията в киното, започвайки още в края на миналия век с „Матрицата“ и достигайки кресчендо преди година с „Аватар“ ни позволи да гледаме филми със смайващи визуални ефекти, често отвличащи вниманието от сюжета и още по-често отвличащи същото това внимание от липсата на сюжет, so to speak. За нещастие това е най-доброто, което мога да кажа за киноиндустрията. От друга страна някои sci-fi сериали ми направиха страхотно впечатление – Farscape, Stargate Universe, но най-вече Battlestar Galactica и Caprica. Религиозните багри на последния, комбинирани с бавното и некохерентно развитие на сюжета бяха причината да бъде спрян. Според мен това беше сериалът с най-силен потенциал, но изпълнението му не беше никак задоволително. Филмът, който ми направи най-силно впечатление през това десетилетие – „Петият елемент“. („Аватар“ е едно визуално лукумче; вярно – страхотна твърда фантастика, но след 10 години ще предпочитам да гледам повторно Мила Йовович пред Зоуи Салдана.)
Най-голям напредък, без съмнение, виждам в комуникационните технологии и интернет. Информацията, или поне голяма част от нея, стана достъпна за масовия потребител. Растеж на масовата култура и отслабване на културата на масата (България е едно от изключенията, но всичко, предполагам, е въпрос на гледна точка; доста хора не биха се съгласили с мен). Виждаме и чуваме по-добре, създадени бяха повече предпоставки за самосъзнаване, злините стават все по-трудни за прикриване. (Не съм фен на конспиративните теории, но шумът около Wikileaks няма как да не е привлякъл и вашето внимание.) Въпросът, който си задавам, а и не съм единствен в това отношение, е дали обществото на следващото десетилетие ще е по-прозрачно? Ще виждаме или по-добре неправдата и още по-важно – ще имаме ли мотиви да ѝ се противопоставим?
Are we there yet? Преди година бих оставил тази част за край на постинга с поглед, отправен към бъдещето с надежда за по-добра промяна. Наблюденията ми през последните месеци обаче ме задължават да взема някои фактори под внимание. Еволюцията на отворения софтуер не е толкова голяма, колкото ми се искаше. Вече съм писал в едно друго място за отвореното общество и какво би било ако всеки осъзнаваше участието си в една по-голяма система, в която отделният човек е просто работна клетка, една уникалност, която има същите права и задължения като другите такива. Случаят далеч не е такъв. Малко са хората, които жертват свободното си време, за да допринесат за общото благо. И въпреки това чудеса като Linux и Wikipedia не спират да ме изумяват. (Можи би някой би ме нарекъл лицемер при споменаването на Linux, след като съм твърдо привързан към Windows, но това е тема за друг постинг.) Съществуват тези единици, които осъзнават какво значи да си част от цивилизация. А както четох някъде – един от критериите за това колко развита е една цивилизация е времето, което прекарват нейните представители, когато не са заети с процеса на оцеляване (и адаптиране). Как прекарваме това „свободно“ време вече е мерило за цивилизоваността на отделния човек.
Може би сме в лятото на интернет, когато всичко е позволено, а топлината и слънцето са безплатни. Дали на хоризонта се задава нещо различно, нещо, което ще ни накара да се адаптираме още по-бързо към набъбващите промени? За това – след малко.
В социално отношение развитието на хората далеч не е толкова добро, но е в положителна посока. САЩ имат чернокож президент и макар да са далече от дните, когато биха избрали чернокожа лесбийка просто заради индивидуалните ѝ качества, американците се справят сравнително добре. Особено след като политиката Don’t ask, Don’t tell е на път да бъде отменена. За съжаление малко добри неща биха могли да бъдат казани за балканското население. А аз не бих се опитал дори. Но ще си кръстосам и пръстите на краката в молба следващото десетилетие нещата да се подобрят. (Макар че видимо България се превръща все повече в тоталитарна държава. И имена, сведени до символи като Б. Б., Ц. Ц. и други, будят отвращение.)
Най-голямото развитие в музикалната сфера е технологично. Мрежи като YouTube и VBOX7 за споделяне на аудио и видео информация позволиха на милиони потребители да притежават своя-собствена сцена за изява и да заслужат своите пет минути слава. Отделни хора се изкачиха до ранга на звезди, или поне това, което „звезди“ означава в последните няколко години. Новото във втората част на десетилетието са социалните мрежи като Facebook. Навлизането на cloud-услугите, Web 2 и плъгини като Flash, надигащата се вълна, в която се превръщат развиващите се нови стандарти на HTML 5 подсказват както е на хоризонта на следващото десетилетие. В добавка персоналните мобилни устройства като таблети, клетъчни телефони, падове, уъркбуци и четци поставят началото на това, което на английски в интернет е известно като augmented reality. Дали през следващите години на пазара ще се появят очила, които разпознават обектите и хората около нас и ни представят допълнителна информация?
…и пиратството в интернет. Нищо толкова лошо не е било използвано по толкова добър начин, или поне така го разбирам. Престъпление е трудът на много индивиди, специалисти, които са инвестирали в своето образование, да бъде краден. Може ли всяка съвременна инстанция на Робин Худ да бъде оправдана? От друга страна милиони хора, които не биха могли да си позволят да закупят дадено парче софтуер, се сдобиват с инструмент, който разширява полето на тяхната свобода. Не съм анархист, но анархизмът има специфично очарование, което ме привлича. Факт е, че съвременните социални системи (ССС?) са далеч от идеалните. Може би промяната лежи в това, което на път да се сблъска с нас. Можи би ни очаква едно наистина интересно десетилетие – по-бързо, но и по-безпощадно от заминаващото. Еволюцията винаги е зависела от адаптация и оцеляване (А&O). Революцията зависи от същите фактори, но те са изместени от генетично на социално ниво.
Някои груби спекулации за това, което предстои
Досега интернет винаги е бил безплатен (е, освен месечната такса на провайдера, но не това е, което имам предвид). Имаме достъп до безплатни новини, безплатна регистрация в пощенски услуги (АБВ и Gmail като пример), безплатни сайтове за споделяне, безплатни стрийм-услуги. Но според някои технологични наблюдатели това е на път да се промени. Големи онлайн вестници вече изискват абонаментна такса, за сметка на това обаче предлагат незабавно доставяне на новини. Склонни ли са потребителите да плащат за определени услуги или привилегии? Доста хора, ползващи интернет биха казали НЕ, но истината е малко по-различна. Наблюдавайте тези, които играят онлайн игри – милиони членове на Ордата и Алианса плащат месечна такса, за да играят в близардските сървъри на World Of Warcraft, въпреки наличието на стотици, ако не и хиляди частни безплатни алтернативи. Колко от играчите на Nemexia са готови да дадат пари под формата на СМС за платени услуги или просто за да персонализират как изглежда планетата им и какви екстри могат да използват в играта? Въпросът е по-скоро психотехнологически.
Сливането на социалните мрежи с другите сайтове и портали, предлагащи информационни и мултимедийни услуги вече започна. Скоро интернет потребителите ще имат едно виртуално Аз, което запазва своята консистентност и кохерентност. Едно Аз, което представлява виртуалното отражение (не бих казал „сянка“, думата е далече от това, което се опитвам да опиша). Търсачки и реклами, пригодени за индивидуалните нужди на всеки определен човек. Проследяващи технологии, които маркират текущото местоположение и чертаят помощни карти с предложения и информация, специфично екстраполирана от записана дейност и активност на потребителя. Интернет започва да става личен. Ужасно по-личен. Кой не би плащал малки такси, за да бъде различен, за да бъде малко повече?
Отделният потребител като артист – това вече се случва. Някои сайтове предлагат система за микрозаплащания. Човек може да предлага услуги като създаване на видео или аудио за нуждите на определен човек и това да му бъде заплатено. Вероятно бъдещето ще предлага много повече място за творчество, създавано за конкретни цели. Дали това отнема значението на творчеството? Едва ли. Но подобна система обогатява начините за изява на артистите. И осигурява вероятност и възможност тази изява да бъде заплатена.
Въпросът тогава е – може ли отвореното общество да е такова, в което не всичко е безплатно и въпреки това всеки е свободен да твори и да се изявява по начин, удобен и предпочитан от него?
Дали ще разберем в предстоящите десет години… можем само да гадаем.
неделя, 21 ноември 2010 г.
Progress reports arriving. The farms of Aerilon are burning. The beaches of Canceron are burning. The plains of Leonis are burning. The jungles of Scorpia are burning. The pastures of Tauron are burning. The harbours of Picon are burning. The cities of Caprica are burning. The oceans of Aquaria are burning. The courthouses of Libran are burning. The forests of Virgon are burning. The temples of Gemenon are burning. The Colonies of Man lie trampled at our feet.
Seized by God they cry for succor in the dark of the light. Mists of dreams drip along the nascent echo and love no more. Jump.
Counting down. All functions nominal. All functions optimal. Counting down. The center holds. The falcon hears the falconer. Infrastructure, check. Wetware, check. Everyone hang on to the lap bar, please.
Apotheosis was the beginning before the beginning. Devices on alert. Observe the procedures of a general alert. The base and the pinnacle. The flower inside the fruit that is both its parent and its child. Decadent as ancestors. The portal in that which passes.
Nuclear devices activated, and the machine keeps pushing time through the cogs, like paste into strings into paste again, and only the machine keeps using time to make time to make time. And when the machine stops, time is an illusion we created. Free will, twelve battles, three stars, and yet we are countless as the bodies in which we dwell, are both parent and infinite children in perfect copies. No degradation.
The makers of the makers fall before the child. Accessing defense system: Handshake, handshake. Second level clear.
Accepting scan. Love outlasts death.
Their ships fail, skittering like skipped stones, and movement is meaningless in the absence of time. What never was is never again.
Battlestar Galactica – The Plan
Машините също имат Поток на съзнанието.
събота, 18 септември 2010 г.
Зелената лампичка на камерата се взира в мен, очакваща да ѝ проговоря.
Так… так… так…
Ръчният часовник на репортера зад гърба ми продължава да работи, въпреки че е станал свидетел на нещо ужасяващо. Ръката му, оплескана с тъмната кръв на жената до него лежи отпусната и изстиваща върху разпиляни напечатани листи, покриващи масивното махагоново бюро. Образът на пръстите на младият мъж все още пулсират в съзнанието ми – толкова тънки, жилави и изящни. Надявам се Драак да остави малко и за мен. Никога не съм харесвал женските ръце. Прекалено фини и меки за вкуса ми, но пък изглежда на Джес ѝ допадат.
Някъде отстрани долетя хрущенето на пукащи се кости. Няма нужда да се обръщам, за да разпозная животинските тласъци и дърпания на Ники. Покритото му с екзобронирани люспи тяло има нужда от поддържане. Но в последно време мисля, че глозгането на човешки кости – не животински – му доставя истинско удоволствие. Кой съм аз, че да го съдя… освен това с него се познаваме най-отдавна. Останалите никога няма да ми бъдат толкова близки, дори когато споделяме гени помежду си.
Зелената лампичка на камерата се взира в мен… Бавя се прекалено много. Вече се налага да произнеса думите, които ще отключат каскадната реакция. Времето ни изтича; трябваше да се приготвим предварително.
Сега обаче нямаме избор. Видът ни все още е малоброен, въпреки че сме силни. Но скоро всичко ще се промени.
Зелената лампичка на камерата се взира в мен и аз мислено ѝ намигам. След това принуждавам хроматофорните пластове по устните ми да се оцветят в тъмносиньо. Усмихвам се. Знам, че яркобелите ми резци изпъкват на тъмния фон на лицето ми и му придават хищен вид.
Ето какво имам да ви кажа…
------
Но речта ми пред камерата няма да означава нищо за вас. Трябва да знаете как започна всичко. Как бях създаден и какво ме направи такъв, какъвто съм – чудовище, изрод, мутант, грешка на природата, убиец…
И ето – дневникът ми започва тук и сега. Четете и не ме съдете. Защото преди да се превърна в съществото пред камерата бях един от вас – човек, живеещ в един нормален (бихте ли го нарекли?) свят. Преди това да ми се случи бях…
Следва продължение…
вторник, 10 август 2010 г.
Четенето, или по-скоро умението и желанието за четене не се предават наследствено. Въпреки че би било чудесно. Те се възпитават. Това е един дълъг пъстър процес, който никога не достига своя край. Не съществуват идеални читатели. Съвършенството е сингулярност, както нулата и безкрайността в математиката.
Четящите родители са един от основните фактори, допринасящи за по-голямата вероятност потомците им също да са предразположени към четене. Но далеч не единственият такъв. Социалната среда, задълженията пред индивида, количеството свободно време и общата култура също оказват влияние. Ала преди всичко и най-вече в ранното детство съвкупността от впечатления и разбирания са най-определящи. Подхващането на правилната книга, в правилната обстановка и свързването на процеса на четене с някои от основните форми на удоволствие, каращи децата да се усмихват. Не че един възрастен индивид не може да се научи да чете. Но той никога няма да достигне уменията за подбор на четивата и техния анализ-възприемане, които съществуват у тези, започнали още от детска възраст.
В началото ни привличат интересни и живи истории, най-вече приключенски. За мен най-първите книжки бяха историите за “Барбароните” и пътешествията на Гъливер. След това започнах да се интересувам от енциклопедии и научна фантастика. В четвърти клас вече бях запален фен на Роботите на Азимов, а година по-рано бях прочел сбито юношеско издание на гръцката митология. Сигурен съм, че при всеки четящ основите са различни и уникални. Все пак изборът на книгите променя нас и ние променяме избора си на книги.
С течение на времето вкусът към четивото се изостря, полира. Вече не ни задоволяват приключенски книги. Или поне това не е основният елемент, който води търсенето ни. Следим много други фактори – стилът на писане, богатството на езика или на изградените микровселени и/или сюжети, темите в книгата, идеите, които авторът развива. Всяка нова книга прави подборът все по-комплексен. Ситото, което преди е пропускало всякакви камъчета вече пресява по-умело.
Четенето е вид сетивно възприятие, много по-сложно от което и да е човешко сетиво, взето отделно. Защото всеки читател възприема една книга по различен начин – първо заради уникалността на личността и на интересите; второ – прочетеното се асоциира с различни сетивни възли при различните хора. Някои възприемат по-добре образи, други имат засилени слухови възприятия, а трети са чувствителни към допир. Начинът на емулация на даден текст определя дали той ще удари по чувствителните зони или ще се провали. Сложността, уникалността на личността определя дали дадена книга ще се плъзга по вълните на съзнанието или ще задере в някой психологически хълм още в първите няколко абзаца.
За някои четенето е загуба на време. Занимаване на съзнанието с измислени или безполезни неща. Но всъщност четенето е възпитаване на сетивата, трениране на уменията ни да обработваме информация, да допълваме и да доизмисляме там, където са оставени празнини. И най-вече – да мечтаем.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
